Защо сме егоисти и защо да го променяме?

От известно време в главата ми се върти така интересната реплика на майка ми:

“Ех, Роси бе, майко…Бива ли да си толкова жестока понякога…”

Отраснах с едно леко чувство на вина, че съм егоист. Жените от семейството често ми казваха това, защото аз не плачех поради причините, които предизвикваха сълзи в тях. Аз плачех, когато имах слаба оценка в училище, защото обичах да бъда високо оценена там. Това ми даваше известна доза фалшиво влияние на преценката на другите за мен.

Някои казваха, че съм “зубър”. Други ми се радваха. Вторите бяха учителите, защото виждаха в мен респекта и подчинението. Първите бяха съучениците, които нямаха енергията и силата да се покорят на тази система. Всички те, обаче, не знаеха, че аз лъжех системата.
Аз не се покорявах на правила, защото за мен нямаше такива. Уважението си беше в рамките на нормалните усещания, а желанието за академичен успех беше вкоренено в сърцето ми. Как го разбрах? Когато дланите ми се потяха в очакване на поредната шестица. Виждах я в бележника си. Ставаше ми едно такова топло на душата. После всички проблеми губиха значение, защото там в моя свят, където никой не ми помага, аз се оправях сама и жънех успех.
Така си живеят малките егоисти. Мислят си, че светът се върти около тях, искат да са над нещата.
Защо разкавам тази история? Защото аз съм определена порода егоист, но мисля, че ти си друга порода егоист. Моят егоиситчен свят е бил ученето. Твоят може да е бил цигарите и хилядите гаджета. Знаеш ли защо? Защото всички сме егоисти и всички мислим първо за задника си.

Няма безкористни дела. И ако някой прави всичко, само и единствено за другите и за да бъде в помощ, адмирирам! Но това не е човекът на 21 век. Просто не е. Повече от 90% от населението си гледа работата, семейството, къщата, събира пари за почивки и се опитва да се справи със собствените си дела.

Когато майка ми ме наричаше егоист, аз все исках да й отвърна нещо от сорта на – “Ами и ти си егоист, защото….” И там се губеше моят аргумент. Не знаех какво да кажа. Тази жена все помага на някого.
Исках да се оправдая, нали разбирате? Исках да докажа, че не съм егоист, че съм добър човек и не искам да живея с този етикет. Защото знам, че е лош и ме принизява.

Хмм…Как мислите, дали не си го поставям сега? Всеки път, когато взема някакво решение или предприема действие, аз започвам да се питам – не постъпвам ли егоистично? Съвестта ме дере в гърдите и се лутам в излишни емоции.
Така правят родителите – забиват в съзнанието ти една определена мисъл, която те са приели за истина и се опитват да ти я втълпят, повтаряйки това ден и нощ. Понякога ги чуваме и започваме да се обвиняваме. Понякога се амбицираме и започваме да се борим за доказване на противното. Аз не направих нито едно от двете. Защо?
Защото съм професионален егоист. Над нещата съм, действам си по моя план, пък който както иска да ме нарича. Истината е, че и до днес не знам егоист ли съм или не…Беше ли права мама и ако да, как да го променя? И има ли смисъл изобщо?

Това не е статия, която обвинява родителите. Нито твоите, нито моите. Напротив, разбирам ги, това е бил техният начини щом са казвали, че съм такава, сигурно има нещо вярно. Далеч не се мисля за правата. Тук идва моментът, в който благодаря за дадения ми живот и зарязвам всички етикети под формата на думи, които ме определят като някаква. Защото ние сме хора и имаме правото да се променяме във всеки един момент!

Искам да кажа няколко неща, с които ще се радвам да помогна на егоиста в теб.

Eгоисти не сме станали сами. Точно родителите започват този проект и после го завършват всички слоеве на обществото. Не само то. Дори примитивният начин на оцеляване го изисква. Така се спасяваш, така се самосъхраняваш. Преди хилядолетия се е налагало да убиваме животни, за да останем самите ние живи, нали?
Докато разсъждавах, каква да е следващата ми стратегия за бизнеса, мама се обади да ми каже, че дъщерята на една нейна приятелка се мъчи в болница и е на лечение, което цялото семейство далеч не може да си позволи.
И така егоистът в мен замлъкна, пусна тези думи да минат край ушите и вечерта си легна спокоен. Съвестта ми имаше време да взима решения. Тя ме постави в чужда ситуация. Представих си да бъда на мястото на нечия друга болка. Да страдам като някой от това семейство, което се чуди по кой път да поеме.
Е, мама победи и егоистът сега си трае. Въобще не искам да задълбавам в тази история и действията, които ще предприема. Те са за мен си и за тези, които ги засяга.

Понеже знам, че всички сме егоисти и ще продължваме да бъдем такива, пристъпвам към заключение, което да ни успокои вътрешно, че бъдеще има!

Аз съм егоист, твоите приятели и роднини също. Всичко е поправимо, защото реално не сме сторили никакво зло. Просто сме мислили за себе си. Така ни е научило обществото – да се бъхтим за повишения, да искаме повече и повече, и да се въртим в един малък вакуум, който наричаме “моите приятели, моят дом, моят съпруг, моите деца.” Ето точно на това се казва егоист.

Цаката на цялото нещо е да не съдим егоиста, защото той е част от нас. Егоизмът е част от бебето, което сме били в корема на майка си – тогава със сигурност сме мислили само и единствено за себе си.
Цаката е да приемем този малък човек и заедно с него да отворим сърцето и съзнанието си за нещо повече.
Ако някога осъзнаем, че всъщност сме такива, може да ни заболи. Ако решим, че не сме такива и не искаме да се променяме – аз мисля, че няма лошо в това. Всеки живее и се справя, както намери за добре.
Но никой не може да даде точна дефиниция на тази дума, нито решение как да се измъкнеш от това чувство и поведение. Това си е личен анализ и избор.

Но ако съвестта заиграе, може би е време да помислим дали наистина сме такива и можем ли да направим нещо мъничко, което да ни извади от тази рамка. Само да вметна, че съвестта е опасно нещо, но за нея ще говоря в друга статия.

Може да разчитаме на хора по пътя си, точно каквато е мама. Хора, които да мислят за другите, да съпреживяват тази болка и да придават истинско значение на думата емпатия. Аз срещнах мама като бебе, днес я опознавам като човек и имам възможността да видя, колко е силна и колко е благородна, стане ли дума за чуждата болка. Признавам си, не съм точно такава. Но това опознаване ми напомня, че не искам да живея просто, за да трупам пари и да се уча на охолство. Не искам да се сравнявам с Маугли и да “убивам”, за да оцелея. Искам да ми стане топло на душата, не заради доволния клиент или успешната работа. А защото съм човек и помагам на друг човек.

Защото да те наричат егоист е просто една дума. Знаем нейното значение и само с едно дело, можем да я затрием от определението за нас. Имаме силата да го направим.

Пожелавам ви егоистичен живот и път, изпълнен с велики дела.