Мечтата. Крадла или смисъл?

Беше от онези дни, в които питието не помагаше..
Дигиталните устройства пищяха, както винаги. И кой можеше да ги спре? Нали са за това – да напомнят за приятелите, за общуването. Всички говорят и говорят за комуникация.
Само че, той се замисли. Комуникация скоро е нямало. Скролва ежедневно из  живота на другите. Плъзва мишката по техните събития, цели истории се разкриват пред него. Наричаше го социализиране без време.
От споделените снимки разбра, че най-добрият му приятел от гимназията е станал горд баща.
Замисли се, че скоро не го е поглеждал в очите. Не го е наричал „приятелю“ и не му е стискал ръката по мъжки, както правеха като хлапета. Тогава си бяха обещали приятелство до гроб.
А другите?  Нито ги докосва, нито ги прегръща. Кой пък определя какво е приятелството?
А в чата само се разминават…
Поне знае кои от всички 570 приятелства са „живи“. Нали „споделят“ всеки ден.

Друго, друго го мъчеше него. Че е загубил живия контакт, не беше проблем. Има време да навакса. Млад е, има още много да живее. И семейството му казваше същото.

Сега трябва да реши дали да приеме повишението. Дали да стане директор на отдела и да поработи малко повече? Винаги е мечтаел за това. Да бъде директор, да има подчинени, те да знаят, че неговата преценка е най-правилна, да го слушат. Той ще знае какво говори. Ще се носи в скъпи костюми и всички ще го уважават. Жените ще го уважават. Той ще показва визитката си, а те ще ахват. Не всеки успява да стане директор на отдел. Не всеки.
Ако приеме, ще получи потупване по рамото от баща си. Цялото семейство в един глас ще каже, че е стигнал онзи връх, за който те са мечтали.
Ех, значи трябваше да каже да. Иначе всичко щеше да е загубено. А за какво щеше да мечтае?
Какво следва? Изкачването по стълбата те кара да се питаш..

Като докоснеш мечтаното стъпало, простичко казано си объркан.

Обърна се, погледна леглото – смачкани чаршафи, май скоро не ги беше сменял. Че то коя дата стана? Бяха сиви, като нейното лице, точно преди да замине.
Посърнала, така си я спомняше. Красива, но посърнала. В началото го галеше и докосваше. После допирът стана рядкост. А после си тръгна. Чу се „хлоп“, вратата беше затворена. Още звучеше в ушите му. Но тогава нищо не направи.
Друго, друго е важно сега. Измежду завивките – книги и записки. Мъчеше се над последния проект. Щеше да го завърши скоро.
Млад е. Още много има да живее.