“Беше ми много забавно до момента, в който се обърнах и видях двойката до нас. Всеки извади пари поотделно и всеки си плати неговата част. Очите ми се напълниха със сълзи…Как е възможно мъж да постъпи така с жена? Как може една жена да приеме това – нима не се уважава?
Ако един мъж си ляга до една жена и се буди до нея, той трябва да носи отговорност. Да я уважава, да се грижи за дома и да плаща сметките.” Към цялата статия →
Това не е статия за съжаление. И със сигурност, аз лично не се жалвам.
Това не е статия, която напада мъжете и ги нарича свине. Това е статия за жените, които забравиха, че са Кралици и които заслужават много повече от това, което са си поискали.
Премервам всяка дума и стоя с аргументи зад нея. Предупреждавам!
Сега. Започвам директно и въобще не ме интересува, как ще ме възприеме браншът за личностно развитие, още по-малко този за онлайн маркетинг.
Истина ще има тук. Така че, ако не ти изнася – бегай 😉
Това са едни скъпи ботуши и една не толкова добра снимка.
И двете неща нямат значение. Този пост е посветен на година, изпълнена с много даване на неща. И то скъпи неща – време, любов, амбиция, желания и пак време. Най-вече последните 3. Защо го пиша това? За да се похваля със скъпата си покупка. Не само.
Хваля се с друго – със себе си на мене си. Защото го заслужавам, защото го мога. Защото съм силна и няма какво да ме спре. Сега е един от тези моменти между мен и мен, в които го вярвам все повече.
Да ви кажа за ботушите. Те днес са скъпи, утре парите им ще бъдат за съжаление. Но те са символ на 2 неща. Първо, че обществото ни прави гнусни материалисти. Второ, че го осъзнавам, но ги оценявам. Оценявам вложеното и позволеното. Другото…
Чакаш ли щастието? И аз го чаках…Много време. Скоро се събудих тъжна за пореден път и се чудих, какво по дяволите не е наред…Защо имам всичко, което един болен или беден човек би искал да има, а въпреки това усещам празнина…
Защо имам пари да посетя луксозен ресторант, защо имам прекрасно жилище до морето, защо имам истински приятели, които ме разбират, защо имам работа, която е творчество и…това не ми е достатъчно?
Защо за секунди губя почва под краката си и светът спира да бъде Рая, за който съм чела в книгите?
Започнах да се ровя, казах си, че не мога да живея така и че това просто не е нормално. Разбира се, не съм спирала да търся, но точно в този момент разбрах, че не съм стигнала до дъното.
“Все едно колко обичате някого, никога няма да бъдете това, което той иска да бъдете.”
Думите са на Дон Мигел Руис. И да ви кажа, прав е човекът.
Има толкова много смисъл това, че ако вложите и 5 минути разсъждение върху тези думи – предполагам ще се обадите на този, когото обичате или ще оставите връзката, която ви погубва завинаги.
И така, какво ще кажете да си спестим усилията?