По твърди пътища,

мислители отхвърлени.

Изрядни сънища.                                                              

До тук са ги запътили.

 

Живяха гордо

за четвърт от докосване.

Жалеят подло

за векове прахосване.

 

Да могат чуждите

одежди да им сложат.

Без голи мисли

да спрат да се разхождат.

 

Търсач на искане,

от две страни преборващи.

Ту рано тръгват си,

ту връщат се безпомощни.

 

 

 

 

Местенцата,където се завръщаш след “няколко века “. Там където пристигаш  усмихнат.Чаровен с онази усмивка, която те изтегля назад към изчерпани моменти и дълги нощи изпълнени с неразбиране.

Завръщането. Всичко ни се вижда тясно. Стените са от захар, защото се градят на сладки мисли. А реакцията ни е небрежен  страх да не се ударим в тавана на помещението, в което сме се крили като дребни на ръст човеци.Tочно  тогава ,когато сме били най-уязвими.

Умалената  къща и чистите прозорци говорят за това, че малкият човек е вече горд притежател на собствен живот и иска да играе с по-скъпите играчки. Играчките, които чертаят стремежи, които разбиват копнежи и пръскат молекулите кослород малко над стомаха.

Завръщането като шанс да си напомним, че искането не е било напразно, че моженето е реалност, а даването е всичко.

Обръщам се и виждам много и виждам малко. Виждам нищо и виждам всичко. Няма от какво да се страхувам, защото всичко е там и всичко е тук.

Аз съм цяла.

Овехтяла, разпокъсана, изтрита.

По-широка , неприлично впита.

По нощите ти е любима.

А денят я прави предвидима.

 

Дрехата ти има ли си нрави ?

Дълги ли са нейните ръкави?

Дреха от дантела и коприна.

Разчупващ ежедневната рутина.

 

Лесно  е със дрехи да обличаш,

трудно маниерите предричаш.

Елегантен ,простосмъртен и модерен.

Стил -изтънчен ..преднамерен.

 

Липсата на дрехи  е забележима.

Малка фигура далеч неотразима.

Едно предимство пред всичките я октроява,

страхът от студ далеч не я стопява.

 

Осмелих се в гардероба да погледна.

Ударната гледка ми приседна.

Характерна с липсата на шевове и плат,

посетих средновековния ти „град”..

 

 Така ли,клетнико,живееш?

По този начин ли вървеше ти съдбата?

Можеш ли за малко да поседнеш?

Дай си кътче в тишината.

 

Така ли клетнико се страда?

Като тебе от пътека на пътечка.

Е,  не може вечно да се пада

Изгаря и последната ти клечка .

 

Ако,клетнико,направеше си сметка,

за моментите премазани със крак.

Да изтъркаш грозната подметка,

прощавайки се с гнусната й смрад.

 

Лицето истинско не им допада.

Гледам ги в очите с липсата на страх.

Очите мои продължават да отбягват.

А живи са и виждаха във тях.

Душата истинска не им допада.

Отворена към всичко с лекота.

Сърцето бързичко си отброява.

Със свян изтичат и последните слова.

Учудват ме тук вечните страхливци,

от истинското бягат те към празнота.

Не искам и да чувствам техните душици.

Предпочитам бавната,но жива тишина.

Душата истинска е,малко и остана.

Живеца бавно води я към онзи бряг.

По който вижда се онази твърда рана.

Не ще зарастне докато не чуе смях.