Местенцата,където се завръщаш след “няколко века “. Там където пристигаш  усмихнат.Чаровен с онази усмивка, която те изтегля назад към изчерпани моменти и дълги нощи изпълнени с неразбиране.

Завръщането. Всичко ни се вижда тясно. Стените са от захар, защото се градят на сладки мисли. А реакцията ни е небрежен  страх да не се ударим в тавана на помещението, в което сме се крили като дребни на ръст човеци.Tочно  тогава ,когато сме били най-уязвими.

Умалената  къща и чистите прозорци говорят за това, че малкият човек е вече горд притежател на собствен живот и иска да играе с по-скъпите играчки. Играчките, които чертаят стремежи, които разбиват копнежи и пръскат молекулите кослород малко над стомаха.

Завръщането като шанс да си напомним, че искането не е било напразно, че моженето е реалност, а даването е всичко.

Обръщам се и виждам много и виждам малко. Виждам нищо и виждам всичко. Няма от какво да се страхувам, защото всичко е там и всичко е тук.

Аз съм цяла.