Лицето истинско не им допада.

Гледам ги в очите с липсата на страх.

Очите мои продължават да отбягват.

А живи са и виждаха във тях.

Душата истинска не им допада.

Отворена към всичко с лекота.

Сърцето бързичко си отброява.

Със свян изтичат и последните слова.

Учудват ме тук вечните страхливци,

от истинското бягат те към празнота.

Не искам и да чувствам техните душици.

Предпочитам бавната,но жива тишина.

Душата истинска е,малко и остана.

Живеца бавно води я към онзи бряг.

По който вижда се онази твърда рана.

Не ще зарастне докато не чуе смях.